Случвало ли ти се е да бъдеш отпратен да се справяш с „твоите проблеми“ и да не ги носиш във връзката? Или пък, в пълен контраст, другият е поемал цялата грижа за твоите привидни несъвършенства или „теми“, превръщайки те в проект за подобрение? Искало ли ти се е да кажеш на партньора си да иде да поработи над себе си, защото „това си е нещо негово“?
Много двойки споделят преживяването, че някои трудни страни на другия нямат място във връзката и трябва да бъдат поправени насаме със себе си, за да не обезпокояват отношенията. И все пак те са точно онези, за които партньорите биха казали „това ми се случва само като съм с теб!“.
Къде е границата между моите, твоите и нашите проблеми и кога се опитваме да поправим другия, за да се справим със собствения си дискомфорт? Върху какво да работим заедно и какво имаме да разрешим сами?
В западния свят, доминиращата култура на индивидуализма насърчава първо да се справим сами с багажа от миналото и едва след това да влезем във връзка. Да усвоим това популярно и неуловимо умение да обичаме себе си, преди да търсим свързаност. Безспорно има много предимства в това да изследваме вътрешния си свят. Погледът навътре може да ни позволи да разграничаваме какво привнасяме в отношенията, да познаваме какъв отпечатък са оставили върху нас ключови събития и хора и да бъдем наясно с ценностите и житейските си стремежи.
Колкото повече вътрешна яснота имаме, толкова по-съзнателно можем да оформим отношенията или да изберем дали да създадем връзка с конкретен човек или не.
Същевременно връзката е нещо трето, отделно от партньорите, което възниква в пространството помежду им. Тя не принадлежи на никого и не подлежи на едноличен контрол. Всеки от двамата внася от себе си в това споделено пространство – както своите дарове, така и своите трудности. С осъзнаване човек може да отбере какво да донесе в отношенията момент по момент и все пак понякога нямаме власт над могъщите сили в несъзнаваното.
Когато от дълбините на миналото старите чудовища нахлуят в настоящето, вече не се обръщаме към партньора си, а към това, в което той се превръща: събирателен образ на мнозина значими други, които са били в живота ни преди и са ни обичали и наранили по начини, неподозирани за човека пред нас. И ако днес са нахълтали чудовищата на партньора ти и са се изправили в споделеното пространство с цялата си грозота, утре твоите ще застанат там, също толкова грозни и диви.
Би било наивно да си мислим, че можем да управляваме и избираме съзнателно всяка своя проява. Тази нагласа ни обрича на разочарование от себе си, докато подхранва нереалистичното очакване, че другият може и трябва да бъде преднамерен в постъпките си. Но да отречем способността да решаваме какви да са думите и действията си би било безотговорно. Подобен отказ да познаваме и владеем незрелите, наранени и уплашени части от себе си е разрушителен за дългосрочните отношения. Когато оставим уязвимите чудовища да вилнеят без намеса, под предлог, че „това съм си аз“, ние им позволяваме да замърсяват пространството помежду ни и постепенно атмосферата става токсична.
Може би си изпитвал срам и вина, когато някое чудовище се е промъкнало в отношенията и е изпотрошило каквото е било на пътя му. Може би поглеждайки случилото се от разстояние самокритиката е била ожесточена. Може би в резултат от това, ти се е искало да се защитиш и оправдаеш с външни фактори и дори с другия. А може би дори си бил убеден, че постъпката е била правилна, без да имаш ресурс да разпознаеш, че това е било твоето уплашено чудовище, което троши, за да се сдобие с нещо жизнено важно.
Когато чудовищата ти се втурнат във връзката и извършат някой вандалски акт, не рядко вината и срамът идват като наказание върху цялата личност.
В тези злополучни моменти е ключово да си напомним, че развилнялото се чудовище не е всичко, което сме, а само една част от нас – често необгрижена, непозната и отритната, оставена сама с незарасналите си рани. Тя има нужда от състрадание и дълбоко приемане, както и да бъде чут нейния вик за помощ. Представете си на каква възраст е това несимпатично поведение и кога е послужило за да се справите в средата си. Попитайте частта в себе си от какво има нужда и какво се стреми да набави за вас чрез проявите си. Посрещнете я с приемане, колкото и грозна да ви се струва.
Повечето чудовища са само костюм, в който се крие едно уплашено дете.
Лесно е да се заблудим, че случващото се касае човека с който сме. Щом е той или тя е този, с който взаимодействаме, неминуемо трябва да е част от причината, нали? Уви, често не виждаме пред себе си партньора си, а събирателния образ на всички други, които са били там преди. Реагираме на халюцинацията, че „това е като тогава“ и прибягваме към същото, което ни е свършило работа някога, за да се справим.
Трудно е да бъдеш от страната на получател и да понесеш набезите на някое безпризорно чудовище. Човешко е да го приемеш лично, да се засегнеш и да отвърнеш подобаващо, правейки халюцинацията на партньора си още по-реална. Понякога е почти непосилно да си припомним кой е той или тя без костюма на развилнялото се чудовище. Болката, която може да изпитваме, замъглява погледа ни и не рядко някое от нашите страшилища също се втурва в ситуацията. Наблюдавайки колко безпомощни се оказваме от време на време в обуздаването на своите чудовища, можем да започнем да правим място за състрадание към партньора си.
Повечето хора са подвластни на една ментална илюзия. Когато мислим за своите злополучни прояви, сме склонни да ги приписваме на обстоятелствата и да гледаме на тях като временно неразположение на духа, докато вярваме, че по същество сме свестни хора. Обаче когато мислим за несимпатичните постъпки на другия, тази благосклонност избледнява. Тенденцията е да виждаме техните прояви като отражение на трайни и неизменни характеристики или продукт на преднамереност.
Докато гледате с погнуса и разочарование грозните постъпки на уплашените чудовища на партньора си, не забравяйте: утре ще са твоите.
Проявявайки състрадание към себе си и другия, когато чудовищата нахълтват в отношенията ви, постепенно можете да ги опитомите. С времето бихте могли да опознаете чепатите обитатели на несъзнаваното и да намерите как да ги успокоявате и да чувате за какво молят с грозния си глас. Но в основата на този звероукротителски талант стои дълбокото приемане, че като двойка вие се грижите един за друг и това включва тези низвергнати части.
Важно е да отбележа, че някои чудовища са прекалено големи, опасни и заплашващи да ни навредят дълбоко, ако останем в тяхното присъствие. Те може да злоупотребяват с нас, да използват физическо насилие и да нарушават индивидуалните ни човешки права. В тези случаи самосъхранението и грижата за себе си са първостепенни.
Колкото и примамливо да звучи всеки да се справя сам със своите проблеми, като човешки същества ние учим как да участваме в отношения именно докато сме в тях. Не е възможно да се подготвим самостоятелно за отношенческите предизвикателства, именно защото уплашените чудовища са получили раните си във връзки със значими хора или групи. И само във връзка с друг значим човек можем да ги утешим и уверим, че може да бъде различно и няма от какво да се страхуват тук.