Множество пъти на ден търсим вниманието на човека до себе си. Споделяме какво сме прочели или видели, оплакваме се от малки неудобства, намекваме за опасенията си, разказваме шега, спомен или история за общ познат, докосваме другия в търсене на потвърждение за близостта ни, влизаме в стаята, където е любимият ни, за да потърсим компания и още мъничко от онова усещане за свързаност… В тези микро моменти се надяваме да получим от партньора си топлотата, интереса, хумора, зачитането, грижата, които да ни потвърдят, че сме важни за тях.

Джон и Джули Готман биха нарекли тези действия покани за емоционално свързване. Поканата може да бъде малка като въздишка или голяма като молба за помощ, вербална като въпрос или невербална като погалване.

Поканите за свързване са моменти, когато се изразява нужда и отзивчивостта на партньора се изпробва, за да си потвърдим дали можем или не можем да разчитаме на него или нея.

Чрез тях изпробваме дали можем да се осланяме, че другият ще разпознае потребностите ни и ще се отзове своевременно.

В тези често привидно незначителни ситуации, множество пъти на ден, ние сме изправени пред избор и начина, по който постъпваме може в дългосрочен да определи дали връзката ще просъществува или ще се разпадне. Когато партньорът ни търси вниманието, интереса, компанията ни, пред нас се отварят най-общо 3 възможности:

• да се обърнем към него или нея и да се отзовем на молбата за свързване
• да пренебрегнем поканата за свързване
• или да се обърнем срещу нея

Избирайки една от тези алтернативи, имаме шанс да подхраним свързаността ни като отговорим утвърдително на скрития въпрос „До мен ли си?“ или не. Именно това се оказва водещ фактор, който определя траекторията на връзката – дали отношенията ще бъдат дългосрочно щастливи, нещастни с предизвестен край или продължителни и самотни.

Как приемаме поканата за свързване?

За да приемем поканата за свързване, първо е необходимо да я разпознаем. Добро начало би било да уловим себе си, когато отправяме покани, за да бъдем по-подготвени да забележим как човека до нас ни кани да се свържем. Ако наблюдаваме себе си в рамките на един ден, бихме могли да открием колко пъти казваме или правим нещо, търсейки взаимодействие със значимите ни хора.

С времето може би ще забележите, че партньорът ви има типични подходи, с които се опитва да ви призове. Някои от тях може да са ви се стрували дразнещи или непонятни, преди да можете да ги разпознаете като покани за свързване. Например, оплакванията от колега, цупенето, мотаенето в стаята около вас, докато се опитвате да се съсредоточите или честите позвънявания за маловажни подробности. Но ако преведете случващото се на езика на сърцето като покани за свързване, тези поведения могат да се превърнат в умилителни жестове, макар и несъвършени.

Приемайки поканата, ние се отзоваваме на потребността, която стои в основата й.

За да се обърнем към поканата за свързване понякога е предостатъчно да възкликнем, когато другият каже „Пак вали!“ или да вдигнем поглед от телефона.

Отзоваването на поканите за свързване в дългосрочен план създава фундамент на доверие и приятелство и ни подготвя да имаме капацитета да се настройваме един към друг в трудни моменти и по време на кавга.

Как пренебрегваме поканата за свързване?

Пренебрегваме поканите, когато забележим, че другият ги е отправил, но избираме да не се отзовем. Потънали в увлекателно занимание може да чуем, че партньорът ни въздиша, но да предпочетем да не реагираме на това. Да се обърнем към поканата би означавало да се откъснем от своята дейност, за да попитаме „Какво ти е?

В забързаното ежедневие, доминирано от илюзията за спешност и времето като оскъден ресурс, е изключително лесно да оправдаем пред себе си защо нямаме ресурс да се отзовем. Но също така пренебрегването може да бъде част от омагьосаният кръг на неотзивчивост, характерен за двойките, които са впримчени в низ от неразрешени конфликти.

В основата на всяка кавга стои загубата на емоционална свързаност, която настъпва постепенно с всяка пренебрегната покана за свързване.

Натрупването на пренебрегнати на покани за свързаност допринася за суровостта в повдигането на проблемни теми и за ескалирането на негативността по време на конфликт.

Понякога поканите остават незабелязани, защото не ги разпознаваме като такива или не ги улавяме, когато са отправени към нас. Нереалистично би било очакването, че някой е в състояние да забележи и да откликне на 100% от тези покани. Дори партньорите в щастливи стабилни връзки се отзовават на 86% от тях. Но за разлика от тях, двойките, поели към раздяла, се отзовават на едва 1/3 от поканите за свързване.

Как отхвърляме поканата за свързване?

Не рядко хората отвръщат на поканите с раздразнение или враждебност. Например, ако партньорът ви иска да ви се оплаче за поредния разговор с онзи дразнещ колега, а вие го срязвате „Стига си ме занимавал с това – вече ти казах какво мисля!“ или пък „Как може да се разстройваш от нещо подобно!?“. Понякога, в резултат на пренебрегнати покани за свързване, у някой от партньорите се е наслоила горчивина, и при предложението да прекарате събота сутрин на чаша кафе, може да отвърне гневно „А, сега се сети!“.

Обръщането срещу поканите за свързване е част от пътя към емоционално отчуждение и отдръпване. По този начин двойките заживяват самотно, водейки паралелен живот.

Как се отнасяме към поканите за свързване оформя какво е преобладаващото настроение в отношенията. Десетки пъти на ден ние имаме възможност да избираме дали да се отзовем и връзката с партньора ни да укрепне, или да пренебрегнем или отхвърлим другия, тласкайки отношенията по пътя на техния разпад.